larisa

Неделя, Май 20, 2012

Text Size

Ресурси

Последно от форума

Помощ в сайта

Помощ в сайта
Помощ при затруднения свързани с бутони, опции и регистрации в сайта може да намерите...
Read More...

Бутон за гласуване

Абонамент за този RSS източник

larisa

Лариса Ангелова е родена в Бургас. Живее и работи в София. Авторката е бакалавър по туризъм, магистър по икономика и магистър филолог. Работи като лектор на свободна практика. Съавтор е на няколко наръчника по основните туристически професии. Също така е автор на статии и рецензии в Книгите.бг и водещ на колонката – „Моите ягодови полета... завинаги”. Публикува в електронните сайтове Буквите, Хулите и Литернет.

Издадени книги: „Докосване”, поезия, електронна книга, Буквите, 2008; „Просто, един ден”, новела, електронна книга, Буквите, 2008; „Алманах Нова българска литература”, поезия, проза, хартиено тяло, Буквите, 2009, 2010; „Без остатък”, поезия, хартиено тяло, Буквите 2009; „На любов разстояние”, разкази към в-к „Словото днес”, библиотека „Поколения”, 2010; списание „Смесена китка”, първи и втори брой 2011, разкази.

Предпочитан жанр в творчеството на Лариса Ангелова е прозата. По думите на Константин Младенов, направил обзор на няколко издадени книги към поредицата „Поколения”, тя е завършен разказвач, овладял напълно психологията на разказа и пише с лекота.

Авторката има интерес и към източните поетични форми. Любител на хайку, с отличено произведение в „Мелнишки вечери на поезията” от 2010.

Лариса Ангелова е член и отговорник на секция литература и детски пленери по рисуване към А.Р.И.З. – 7 - Асоциация за развитие на занаятите и изкуствата.

URL адрес:

Петък, 23 Септември 2011 08:33

Най-добрата майка

На дъното на океана имаше малък риф от корали. Няколко скали ги заграждаха и правеха мястото чудесно за обитаване от семейството на октоподката. Тя беше завила грижливо децата си, които за сега бяха малки и безпомощни яйца и ги бранеше от неприятелите им, пазеше ги от студа на океанската вода и глада. Самата тя се беше наловувала достатъчно добре и не се хранеше, не откъсвайки поглед от тях.

Понякога слънцето закъсняваше да пусне лъч в нейния малък остров на тишина и спокойствие насред океана. Тя не виждаше добре, но усещаше всяко присъствие. Бе изострила инстинктите си, оставаше само месец до излюпването на яйцата. Беше добър ловец и всички малки, и по-големи риби страняха от нея и се пазеха без да подозират, че сърцето на октоподката се бе разнежило и тя им се любуваше отдалеч. Много харесваше новото стадо в нейния кът от златни рибки, които сякаш танцуваха и замираха, щом слънчевият лъч пробиеше в тях и стигаше дъното. Тогава и водораслите оживяваха и започваха своя танц, в който се извиваха и други океански обитатели, радостни пред започващия ден.

В един такъв ден октоподката видя неподвижен скат. Скатовете не ловуваха в нейния район. Не бяха приятели, но не бяха и врагове. Замисли се какво може да го е довело насам като забеляза, че е стар и болен. От предстоящото майчинство сърцето й се сви и тя леко се отдръпна от драгоценните си яйца. Скатът също се снижи на дъното, нямаше достатъчно от своето електричество за да се предпази и се остави на волята й.

- Не се бой! Няма да те нараня. Виждам, че си стар. Сега ще ти донеса риба. - с тези думи, тя се отдалечи и не след дълго остави до него няколко. - Това ще ти стигне на първо време. Наблизо съм, ето там.

Тя се върна при децата си, а скатът се наяде. Така не след дълго той се почувства по-добре и силите му започнаха да се връщат. Беше достатъчно смел и приближи гнездото на октоподката.

- Благодаря ти! Нямах нужда от помощ, бях се предал. Вече съм стар и се заблудих в тази част на океана. Търся Тъмната пещера.

Сърцето на октоподката отново се сви. Тъмната пещера в океана означаваше само едно - който влизаше в нея, не се връщаше.

- Е, имаш още много дни пред себе си. Събери сили, когато се родят и децата ми ще ти покажа пътя към пещерата.

Скатът се съгласи и остана при нея. От признателност, той започна на свой ред да ловува за нея и тя вече не се тревожeшe за прехраната си, а само чакаше деня в който ще се родят малките.

Така започна приятелството между тях. То бе чисто и искрено. Разказваха си истории, смееха се, дори се наричаха на малки имена. За нея той бе Сати от скат, за него – Топи от октопод.

Приятелството на Сати и Топи зарази и другите риби в тази част на океана, но въпреки това те внимаваха да не доближават гнездото.

В един ден, в който слънчевият лъч бе подранил, Топи с безпокойство забеляза, че Сати не е наоколо. Огледа се и ахна. Точно над нея се беше спуснала рибарска мрежа, а старият скат се мъчеше да скъса мрежата, за да не я заловят. Рибарите не знаеха за гнездото, съблазнени от близкото дъно, за което казваха че има безброй златни рибки. Златните рибки бяха целта им, защото те наистина бяха златни рибки и изпълняваха желания.

Топи гледаше към Сати, който се оплиташе в мрежата. Не се замисли, откъсна се от децата си и протегна към него едно от пипалата. Но неуспешно. То попадна под перката. Тя не знаеше, че лодките ставаха все по-модерни и модерни и веслата отдавна бяха заменени с мощни двигатели. Но това беше с много силна перка и в старанието си да помогне на ската се уви около нея. От това тялото й се напрегна, перката забави своя ход и спря, а Сати успя да скъса мрежата и да се измъкне. Всичко щеше да отшуми и да влезе в своето русло, когато перката отново се задвижи и започна да откъсва пипалата на октоподката едно по едно. Златните рибки се стрелнаха тревожно нагоре и Сати се върна, но закъсняха. Преди Топи да падне мъртва на дъното, рибарите я изтеглиха нагоре.

Сати застина и заплака от мъка. Златните рибки, спасени от октоподката се приближиха и погледнаха със съжаление към лодката, но тя се отдалечи и скоро изчезна с неприятния си и натрапчив шум.

- Какво ще правим?

- Тя чакаше с нетърпение малките си... – той едва сдържаше мъката си и се

чувстваше безкрайно виновен.

- Ние сме виновните, рибарите искаха нас, не нея, но тя спаси теб и нас... – и те плуваха безутешно нагоре надолу.

Сати се обърна към тях и преглътна сълзите си. Той беше стар и нямаше топлината на приятелката си. Но се спусна към гнездото й и нежно покри с крехкото си и малко тяло останалите живи яйца. В борба за спасението на приятеля си, повечето яйца бяха измръзнали и загинали.

Скатът трепереше дни на ред над останалите живи. Всички обитатели на кораловия риф, позабравили страха и враждата си идваха да го видят и утешат. Златните рибки от благодарност подкараха всички дребни твари към него, за да може да се храни. Но той отказа, в мъчителен спомен за своята приятелка.

Не след дълго октоподчетата се родиха и наобиколиха ската, мислейки го за своя майка. Дори другите ги наближиха и те не знаеха, че самите те са им смъртни врагове. В тази част на океана те имаха семейство и то започна да се грижи за тях. Колкото по-силни ставаха те, толкова повече напускаха силите стария скат.

Но в един спокоен и слънчев ден, Сати разбра, че е дошъл неговия край. Рибите танцуваха около него и той с отслабващото си зрение търсеше октоподчетата и се радваше, че не остават сами. Погледна за последно към рифа от корали, които пускаха първите си цветя, а океанската вода бе променила багрите си и приличаше на лятна градина. Обърна се с изнемощял глас към златните рибки и ги помоли да го отведат към Тъмната пещера.

Те заплакаха. Заплакаха и водораслите. Заплака дори и една розова акула с медальон на гърдите, която беше истинската господарка на този район. Но другите акули от страхопочитание към нея не закачаха никого и само направиха шпалир, през който да мине златното стадо, водещо стария скат към пещерата. За която всички знаеха, че който влезе в нея - не се завръща.

Публикувана във Други

2 коментари

продължава>

Събота, 10 Септември 2011 13:01

Акулите също плачат

Un der Haifish, der hat Tränen

und die laufen vom Gesicht

doch der Haifish lebt im Wasser

so die Tränen sieht man nicht.

Акулата може да плаче. Както се казва в едно немско стихче – „Тъй като акулата живее във водата, сълзите й никой не може да види”...

Ще разкажа приказка от една книжна вечер, от едни весели животни, които си харесали къщички в едно хартиено селце. Селце, в което да живеят и независимо, че били различни, били добри приятели. Откъде да започна. Имало златни рибки, само рибки, рачета, рапанчета, един скат, медузи, октоподи, зъл мелничар и много други... Разказването може да ми отнеме по-малко от 1001 нощ, но... Ще опитам.

Ще започна първо с акулата. Имало едно време една акула. Тя била с малко по-розов оттенък зад лявото хрило, затова се наричала Розовата. Имала и медальон, закачил се при един лов. Но тя не знаела какво е това.

Веднъж се замислила, какво ли има отвъд нейната част на дълбокия океан. Понякога виждала сноп светлина да очертава пясъка и да изтръгва целият му блясък. Виждала и как странното кръгло нещо на врата й проблясвало в същия цвят. Тогава наставало приказно време. Всяка прашинка поемала нагоре своя танц, трепкала, стремяла се към друга прашинка и те заплитали своя венец от слънчеви зайчета, за радост на всички рачета, осмокрачета, рапанчета, раковинки и рибки...

Те също танцували и забравяли за своя най-голям враг акулата. А тя се разнежвала при тази всеобща радост и замирало нейното силно сърце. То забравяло да бие и сякаш животът й се поддържал само от машиналното отмерване на хрилете. Малко въздух, още малко, да се наслади, да не пречи на тези малки и чудати животинки, които не я плашели и тя не знаела защо изобщо са там?

В един такъв ден акулата поискала да се качи по-нагоре и да види откъде идва светлината. Нали била и много любопитна. Веднъж се престрашила. И тя се страхувала от неизвестното, нищо че била страшна за всички останали океански обитатели. Изплувала на повърхността и видяла слънцето. Не очаквала красотата му да я залее. Била щастлива, защото било невероятно красиво и топло, не можела да опише какво почувствала в този момент. Не защото въздухът не й достигал, а защото не можела да стои дълго без вода. Започнала да се задушава. И когато съвсем не можела да диша видяла зелен остров. На острова няколко палми, малка сламена колибка. И някаква чудна сива ивица се извисявала нагоре. Пред колибката седяла стара жена и закърпвала рибарска мрежа. Акулата със сетни сили доближила да чуе какво си говори старата жена. А сърцето й се свило и я заболяло, от позабравена мъка, че не можела дълго да гледа към острова...

Жената се взирала безнадеждно към океана и чакала да се появи лодката на нейният старец. Но той не се появявал, защото бил нападнат от акули. Сигурно са били нови в района, иначе нямало да закачат стареца. Той се грижел за тях, не ги оставял гладни. Да ловял рибите, за да се изхранва, но никога големи и жизнени. Старата акула от стадото му отделяла от пая си, така се разбирали двамата. Всеки в своята мъка за прехраната. Дори в бурни дни, стадото заобикаляло лодката на стареца и го дърпало към сушата на безопасно място.

Имали само този остров и само тези двама бедни хора, откъснати от другия свят. Но те не искали да имат друг свят. Този им стигал. И така живеели дълго и щастливо, когато старата акула била уморена и се оттеглила пред младата акула. Другите акули й се подчинили. Но тази акула била горда, прекалено горда и не искала да продължи работата на старата.

Младата акула не знаела нищо за стареца. Веднъж в бурята видяла, че пада зад борда на лодката си, тъкмо храна за дребните й деца и си го поделила с тях. Всеки отнесъл своята част. В тези времена океана не бил благодатен. Но като по чудо след това отново се появила риба и те останали около острова.

Така водачката се сдобила с медальона на стареца - сърце разделено на две. То блестяло странно, не била виждала метални неща преди това, но не успяла да го преглътне. То само някак се закачило за хрилото й и останало да виси отпред на мощните й гърди. С това тя се чувствала и по-особено, понякога като че ли успявала да каже нещо на другите акули, а те й кимали в знак на съгласие и уважение, защото дочували в странните й звуци гласа на клетият старец.

Акулата не знаела това, но винаги нещо я е теглело към острова, не само от любопитство нагоре. Теглело я към старата жена. Изпитвала огромна мъка, че е причинила някакво нещастие. Много пъти гледала към острова, заобвинявала се в сторена злина... Натъжила се и за да не видят останалите сълзите й, се скрила под водата.

Да, акулата живеела под водата и никой не можел да види сълзите й. А тя продължила да плаче, толкова дълго, до края на живота си, че водата станала солена. А с това се напълнила с много риба. Дошли други океански обитатели. На острова се появили хора. Старата жена като че ли станала и тя щастлива и... Един ден акулата си отишла с усмивка. Доколкото можело да се усмихва една акула, или да плаче.

От огромната й мъка, златото на медальона се разтопило, попило надолу към земните недра и оттам изригнал вулкан. Образувал се втори остров. Двата били във формата на разполовено сърце. Оттогава тези острови се наричат Медальновите острови на розовата акула. Една тъмна ивица вода ги заграждала и от горе птиците сякаш виждали усмивката й. Вулканът, от време навреме избълвал малко огън и светел точно там, където би трябвало да й бъде окото. И малкото пара над огъня създавала илюзията, че от него капят бисерни сълзи в сърцето на океана...

Не прастанали да идват хора, да ловуват в района. Защото за да хванеш розова акула се изисквала не само смелост. Казват, че да имаш сърцето на розова акула, означава, че любовта те е споходила за цял живот...

Моля ви не убивайте розови акули!

Публикувана във Други

Етикети

1 Коментар

продължава>

Петък, 26 Август 2011 13:21

Господин Сабо

Господин Сабо привидно се зарадва на завръщането на Малката джапанка. В тъмния шкаф за обувки отново стана тясно и когато я окачиха на стената, донякъде се успокои, но само донякъде. Той тъжеше, че не му обръщат достатъчно внимание. В тази страна се интересуваха повече от джапанките. И Старият чехъл го канеха навън, а той не пропускаше да навре любопитния си нос навсякъде и важно разказваше какво е чул и видял. Дори превзетият Сандал имаше своите специални вечери, когато излизаше, придружен от облак ароматно ухание. А той оставяше сам и ненужен, защото, просто никой в къщата не носеше сабо.

Един ден Сабо се замисли над името си. Като оставаше сам, погледът му блуждаеше и откри библиотеката. Успя да се доближи до книгите от долния ред и да почете. Там стояха най-дебелите и големи книги. Отвори енциклопедията, потърси името си и беше приятно изненадан, че е популярно в Унгария. „Ето, откъде съм!”. След това откритие той започна да повдига глава и да изпъчва гърди, а останалите му се чудеха, че е весел, след като остава през деня напълно сам в тъмния шкаф.

Но Сабо можеше не само да чете, а беше и много наблюдателен. Самотата развива това качество, а той не се оплакваше от нея и се радваше, че съдбата го е наградила поне с него. Така той забеляза, че и чантите имат своето предназначение, както и обувките. Една от тях излизаше всеки ден и се връщаше натоварена с различни продукти. Това беше Пазарската чанта и той реши да се сближи с нея. Беше направил цял план, който му се въртеше в главата, особено през нощта, защото останалите, изморени от дневните си задължения похъркваха и от това страдаше неговото чувствително ухо.

В една сутрин, той направи комплимент на Пазарската чанта. Тя леко се изви, изненада се, но прие ухажванията му дотолкова, че един ден той просто се пъхна между два вестника и с тях попадна в нея. Така започна неговото пътешествие. Той не знаеше как да стигне до Унгария, но се надяваше на учения си мозък.

Но в тази сутрин, Пазарската чанта, която не можеше да чете бе объркала дните. Беше сряда и ходеха на рибния кей. Сабо не понасяше риба, но със закъснение го разбра, когато острата миризма го удари в носа. Пазарската чанта се стъписа, а той без да й благодари изскочи набързо и се огледа. Накъдето му стигнеше погледа, бяха наредени маси с огромни купчини лед и от тях стърчаха перки и опашки. Сега той съжали, че не може да попита никоя риба как да стигне до своята родина. Докато се оглеждаше, не забеляза куче с нашийник, което обичаше да си играе с различни обувки. То го захапа и се отправи весело към един кораб, после по неговия трап и стигна до каютата на своя собственик.

- Какво е това Джери? Пак си ми донесъл непотребна вещ, нали?

- Не съм непотребен, господине, аз съм също господин... – Сабо се обиди.

Но собственикът на кучето не го чу, а сложи в един книжен плик, повика юнгата и нареди да го занесат в трюма.

Въпреки протестите си, Сабо попадна в огромен, тъмен и задушен трюм. Не можеше да плаче, беше прекален горд, но сега би се радвал и на една сълза, ако можеше да прокапе от неговите нещастни очи. Огледа се, намери чисто място и легна.

Събуди се от нечие неприятно присъствие. Изтръпна. Над него се бе надвесил впиващ се поглед, докато разбере че принадлежи на един огромен и стар корабен паяк.

- Ти си нов! Не съм виждал друг като теб. Трябва да си призная, че си много странен, но като че ли ми напомняш за нещо или някого... - той са замисли, като мърдаше с пипалата си. И това беше доста неприятно за гледане, защото те, ту се приближаваха към Сабо, ту се отдалечаваха, но не го достигаха и той въздъхна с облекчение. Колкото и да не му харесваше паяка, нямаше друг избор и трябваше да му се довери:

- Аз съм Сабо, господин Сабо, с ударение на първата сричка. Търся родината си...

- Коя е тя?

- Унгария.

- О-о-о... - паякът се засмя, доколкото можеше да се смее един паяк – разбира се, това било, Уругвай!

- Не, не, Унгария! - но паякът не беше чувал това име, защото корабът имаше рейсове само до Уругвай и Бразилия.

- Точно така, ти сигурно си вещ на някой от танцьорите, които се качиха последния път. Да, да, те бяха шумни, все нещо търсеха, все нещо им липсваше и не ме оставяха дни наред на спокойствие, защото дежурният все надничаше тук, да не изчезне драгоценната им стока. Както виждаш, аз съм пазач на всички тези съкровища.

- Това те ли са? – Сабо се опита да се възхити и да е любезен на свой ред, но не видя нищо освен големи заковани сандъци.

- Да, заковани се, - каза паякът като проследи погледа му. - но това не пречи да си мечтая. Не знам какво има в тях, но мога само да се досещам по товарачите, които изпращат да ги вземат. - и той заразказва за наблюденията си, които бяха интересни и

Сабо се заинтригува от този забравен от всички корабен мъдрец.

В сладки спомени и приказки двамата не забелязаха кога корабът пристигна в Бразилия. Сабо се уплаши от непознатия бряг и дърветата, които не беше виждал преди.

- Сигурен ли си, че това е Унгария?

- Не знам къде е Унгария. Но сигурно, искаш да кажеш Уругвай? Наблизо е. А това е Бразилия. Много харесвам тази страна и престоите, защото ние мъжете, - и той засучи пипалата си много изящно. - имаме нужда от нежна компания.

Сабо присви устни. Той не познаваше любовта, а сега повече се интересуваше да намери родината си.

Той слезе на брега. В суматохата вече никой не му обърна внимание и се смеси с тълпата на кея. Довери се на инстинкта си и я последва. Тя го отведе на един огромен площад. По края бяха наредени малки сергии и продавачите подвикваха след всеки минувач. Той не разбираше какво казват, а и паякът го бе научил само на една бразилска дума - карнавал. Любопитството му надделя и той застана до една маса, отрупана с шарени неща. Загледан в невижданите досега дрънкулки, не разбра как две ръце го хванаха и му се зарадваха.

- Ето, това е нещо, което ще мога да продам! Само да го украся. За карнавала. Учителят от първа школа по самба ми се довери, че е по-нисък от учителя от втора школа, а с това, само като му направя двойник ще стане дори по-висок от съперника си. И е много подходящ за украса, нали Розалин? - той се обърна към едно момиченце, което решеше косите на кукла, точно толкова висока, колкото и самото дете.

- Да, татко. Ще стане чудесно допълнение към тоалета! Може ли да подбера пайетите за него? Познавам вкуса на синьор Бисат.

- Добре, моето момиче.

Детето се зае и сред неудоволствието на Сабо, когото не чуваха, го украси с пайети и пера. Учителят от първа школа не закъсня и с възхищение остави по-голяма сума, на колкото се надяваше бедният обущар.

Така Сабо попадна при танцьорите, за които вече беше чувал, но не знаеше, че на другата сутрин ще попадне в прекупвач. За щастие той не знаеше и за намеренията на новия си собственик и се радваше на карнавала, мислейки, че може би това е по-хубаво място от търсената от него родина.

Цяла вечер той бе на първа линия и всички се кланяха на прекрасния танцьор. От това Сабо леко си възвърна самочувствието и попиваше от атмосферата около себе си. Не разбираше смисъла на танците, но се зарази от непринуденото веселие и започна да танцува толкова ловко, че всички се учудваха на майсторството на учителят, а той не издаваше тайната си, че се дължи на чудноватата обувка.

След многото танци учителят се прибра в една скромна колиба на плажа и Сабо със закъснение видя, че е рибар. Но това нямаше никакво значение. След като вечерта бе дала уважението си към него на целия град и бе спечелил надпреварата. В момента искаше само да затвори очи и да се наспи, но рибарят го сложи в една чанта, която много му заприлича на пазарската чанта у дома и го отнесе към кея.

Прекупвачът го разгледа и каза, че ще му даде малко пари, а вътрешно се радваше, че може да го предложи на туристите, които тъкмо слизаха от големия кораб. Само го изчисти от праха, леко му напудри перата и лъсна пайетите. Беше готов за продан.

Туристите не закъсняха. Бяха японци с много фотоапарати. Сабо не можа да се предпази от техните светкавици, главата го болеше от недоспиване, но усети настойчив поглед.

- Много е красив! Вземам го за сувенир!

Преди да се усети, Сабо попадна в чантата на един японец, и колкото и да беше обезпокоен какво го очаква, заспа и спа през цялото пътуване.

Когато отвори очи, ахна. Беше в шкафа за обувки в стария си дом, а около него се суетяха сестрата на Малката джапанка, Старият Чехъл и превзетият Сандал.

- Всички се притеснихме къде си се изгубил, а ти си бил на модно ревю!... - Сандалът прихна, като го видя целия обкичен с пера и пайети.

- Какво ревю? Пътешествах! - но никой не го слушаше.

Останалите, заразени от смеха на Сандал също се смееха с пълна уста, защото от смях му отлетя малката кожена каишка. Той я притискаше силно с ръце, но като не можа да се сдържи, тя се напрегна и пръсна по шевовете и нацепи на малки дупки. Така присмивайки се на стария си другар, самият той заприлича на ветеран от модните подиуми.

Публикувана във Други

4 коментари

продължава>

Събота, 20 Август 2011 11:54

Малката джапанка

В един прекрасен летен ден малката джапанка се изгуби. Последно си спомняше крачетата, които я хвърлиха с крясък при вида на морските вълни и запляскаха радостно покрай брега, но не можа да види нито накъде отидоха, нито накъде отхвърча и сестра й. С нея бяха много близки, но невинаги се разбираха. Ако тя искаше да върви надясно – другата я теглеше наляво. Сега обаче й домъчня и за сестра й, за крачетата, за хубавите неща, които й се случваха.

Да, помнеше, че беше и на една лъскава витрина, където с гордост показваше розовото си тяло, изрисувано с клонки и цветчета. Не знаеше името на дървото, но в далечината имаше и планина. А като застанеше до своята посестрима, в двете се виждаше езеро, по което плуваше лодка. Но най-много й харесваше синьото мънисто, с което улавяше погледите на минувачите, и те възклицаваха ”Ах, каква прелест!”.

Така един ден на стъклото се залепи носле, после видя две големи очи и не след дълго детски устни я целуваха възторжено: ”Благодаря ти, мамо! Това исках за рождения си ден!”.

Живееха щастливо със сестра си. Макар тя да й хвърляше коси погледи заради мънистото. По дизайнерска приумица и за равновесие в цветовете дясната имаше мънисто, а лявата - синьо езеро. Оттова лявата се вглъби в себе си и се опита да намери други приятели. Сприятели се със стария Чехъл, господин Сабо и превзетия Сандал. Надуваше се, че останалите й правят комплименти и пускат въображението си да описват езерото и лодката. Започнаха да я ухажват, да й пращат стихчета - и тя все повече и повече се отдалечаваше от сестра си. Дори заставаше в другия ъгъл на шкафа и не без усмивка приемаше упреците на майката: ”Пак си разхвърляла джапанките!”

В онзи прекрасен летен ден тя тръгна с босите крачета. Дори не се обърна назад да потърси или погледне за последно сестра си.

Малката джапанка заплака. Беше безпомощна. Не се беше научила да скача като другата. Зарови се в пясъка и се помоли морските вълни да я отнесат. От умора, от сълзите, от жегата тя заспа. Събуди се от нечие нежно докосване. Беше един голям морски рак, излязъл на лов.

- Хей? Ти коя си? Какво правиш тук сама?

- Не знам.

- От къде си? Защо ли те питам – японка си.

Джапанката се обнадежди. Знаеше коя е и откъде идва.

- Можеш ли да ме върнеш у дома?

- Защо не! - той засука важно мустаци. Беше доволен да помогне на красивата джапанка със синьо мънисто. - Тъкмо отивам до една лодка. Рибарите ще отплават на изток, така чух, до някакъв остров с чудни дървета.

- О! Вероятно е моят остров. А има ли езеро там?

- Има. Хайде, качи се сега на гърба ми и ще плуваме.

- Страхувам се!

- От какво?

- От водата, не мога да плувам.

- Не се безпокой – лека си като перце. Ще се научиш бързо.

Двамата заплуваха към лодката, която от брега се виждаше като малка черна точка. Джапанката му се довери и не мислеше, че може да има и други острови. Не познаваше света.

Когато стигнаха до лодката, ракът едва се прехвърли зад борда, капнал от умора, въпреки че джапанката не му тежеше. Докато си поемаше въздух, две остри очи го фиксираха и една ръка го хвърли във въздуха.

- Вечерята сама дойде! - рибарите се засмяха.

Джапанката изтръпна и с всички сили завика:

- Моля ви, той е добър рак!

- Много е стар! - и с тези думи ръката го хвърли обратно в морето.

Другите не го слушаха, вперили очи в синьото мънисто.

- Това откъде се взе? Много е красива, но една.

- Дай, ще я занеса на дъщеря си.

Така джапанката се озова в тъмна раница. Тя не можа да види нощното небе, нито звездите, които плуваха във водата заедно с лодката. Беше много изморена и заспа.

Събуди я ярък лъч. Той я галеше с топлината си и тя се ободри. Дори се почувства щастлива, защото усещаше близостта на дома си.

Рибарят я разгледа на дневна светлина и преди да я пъхне пак в раницата, се вторачи в мънистото.

- Охо, такова мънисто ми трябва за новата плавка - свали го, без да обърне внимание на протестите на джапанката. Вкъщи я даде на дъщеря си, която се зарадва.

- Тате, тате, бях си изгубила джапанката! Как я намери?

- Тя ни намери!

Момиченцето я хвана и за малко да я разцелува, но видя, че е без мънистото.

- Не, тате. Това не е моята джапанка.

- Аз съм! Твоята джапанка!- но не я чуваха.

- Какво да я правим?

- Ще я занеса на моя стар учител.

- Защо му е?

- Той събира всичко, което изхвърли морето. Всяка сутрин върви с чувал по брега и събира разни неща, а след това прави с тях изкуство.

- Е, добре. - Рибарят не разбираше от изкуство, но можеха да зарадват стареца, превърнал се в отшелник.

Не след дълго джапанката беше в неговите ръце. Лицето му беше замислено. За него казваха, че е открил любовта, но изгубил в морето. Затова събираше нещата, от които се отказваше то, за да събере нечии отломки и да ги върне на техните притежатели. Нещо, което бе трудно изпълнимо и домът му беше претъпкан от никому ненужни вещи, но той знаеше, че някой, някъде по света чака точно тази вещ и знак от любимия си. Хората го харесваха, защото се занимаваше с децата им и те ставаха по-добри.

Той разгледа джапанката и й каза:

- Ти си мое творение. Сигурно не знаеш. Нарисувах те, когато бях много отчаян. Бяхте две, а тук си сама. Ти беше предназначена за моята любима. Но ти се върна при мен, а тя остана в морето. Сега знам, че всичко, което е направено с любов, в един прекрасен ден рано или късно се връща.

Джапанката се съгласи и не тъгуваше вече за босите крачета. Старецът се погрижи за нея и я закачи на стената. Оттам тя виждаше езерото, а в прозореца отсреща - морето.

- Много си красива. Но ще ти сложа мънисто. Този път в червено - да носиш любов. Преди ти сложих синьо, за равновесие на двете половинки. На сестра ти нарисувах езерото, който се вгледа в него - да започне да мечтае. А на теб дадох късмет!

За съжаление щастието на джапанката не продължи дълго. Художникът се разболя и преди да си отиде завинаги, я подари на момиченцето. То също я окачи на стената и й се любуваше. А джапанката беше радостна, защото бе у дома.

Сестра й също я позна. Но не искаше да се извини или да я заговори. Завист отново изпълни сърцето й. Старият Чехъл, господин Сабо и дори превзетият Сандал започнаха да се възхищават на другата и да й пишат сонети.

Но един ден се появи синът на стареца. Който беше пораснал толкова голям, колкото и босите крачета се бяха превърнали в хубава девойка.Той поиска ръката й, а тя му подари джапанката за спомен от баща му. Младежът я разгледа и каза, че дори красотата на езерото не може да се сравни с нея, защото цъфналите клони на чудното дърво и червеният камък сякаш носят доброто сърце на клетия художник - и то ги изпълва с любов и надежда.

Публикувана във Други

3 коментари

продължава>