На дъното на океана имаше малък риф от корали. Няколко скали ги заграждаха и правеха мястото чудесно за обитаване от семейството на октоподката. Тя беше завила грижливо децата си, които за сега бяха малки и безпомощни яйца и ги бранеше от неприятелите им, пазеше ги от студа на океанската вода и глада. Самата тя се беше наловувала достатъчно добре и не се хранеше, не откъсвайки поглед от тях.
Понякога слънцето закъсняваше да пусне лъч в нейния малък остров на тишина и спокойствие насред океана. Тя не виждаше добре, но усещаше всяко присъствие. Бе изострила инстинктите си, оставаше само месец до излюпването на яйцата. Беше добър ловец и всички малки, и по-големи риби страняха от нея и се пазеха без да подозират, че сърцето на октоподката се бе разнежило и тя им се любуваше отдалеч. Много харесваше новото стадо в нейния кът от златни рибки, които сякаш танцуваха и замираха, щом слънчевият лъч пробиеше в тях и стигаше дъното. Тогава и водораслите оживяваха и започваха своя танц, в който се извиваха и други океански обитатели, радостни пред започващия ден.
В един такъв ден октоподката видя неподвижен скат. Скатовете не ловуваха в нейния район. Не бяха приятели, но не бяха и врагове. Замисли се какво може да го е довело насам като забеляза, че е стар и болен. От предстоящото майчинство сърцето й се сви и тя леко се отдръпна от драгоценните си яйца. Скатът също се снижи на дъното, нямаше достатъчно от своето електричество за да се предпази и се остави на волята й.
- Не се бой! Няма да те нараня. Виждам, че си стар. Сега ще ти донеса риба. - с тези думи, тя се отдалечи и не след дълго остави до него няколко. - Това ще ти стигне на първо време. Наблизо съм, ето там.
Тя се върна при децата си, а скатът се наяде. Така не след дълго той се почувства по-добре и силите му започнаха да се връщат. Беше достатъчно смел и приближи гнездото на октоподката.
- Благодаря ти! Нямах нужда от помощ, бях се предал. Вече съм стар и се заблудих в тази част на океана. Търся Тъмната пещера.
Сърцето на октоподката отново се сви. Тъмната пещера в океана означаваше само едно - който влизаше в нея, не се връщаше.
- Е, имаш още много дни пред себе си. Събери сили, когато се родят и децата ми ще ти покажа пътя към пещерата.
Скатът се съгласи и остана при нея. От признателност, той започна на свой ред да ловува за нея и тя вече не се тревожeшe за прехраната си, а само чакаше деня в който ще се родят малките.
Така започна приятелството между тях. То бе чисто и искрено. Разказваха си истории, смееха се, дори се наричаха на малки имена. За нея той бе Сати от скат, за него – Топи от октопод.
Приятелството на Сати и Топи зарази и другите риби в тази част на океана, но въпреки това те внимаваха да не доближават гнездото.
В един ден, в който слънчевият лъч бе подранил, Топи с безпокойство забеляза, че Сати не е наоколо. Огледа се и ахна. Точно над нея се беше спуснала рибарска мрежа, а старият скат се мъчеше да скъса мрежата, за да не я заловят. Рибарите не знаеха за гнездото, съблазнени от близкото дъно, за което казваха че има безброй златни рибки. Златните рибки бяха целта им, защото те наистина бяха златни рибки и изпълняваха желания.
Топи гледаше към Сати, който се оплиташе в мрежата. Не се замисли, откъсна се от децата си и протегна към него едно от пипалата. Но неуспешно. То попадна под перката. Тя не знаеше, че лодките ставаха все по-модерни и модерни и веслата отдавна бяха заменени с мощни двигатели. Но това беше с много силна перка и в старанието си да помогне на ската се уви около нея. От това тялото й се напрегна, перката забави своя ход и спря, а Сати успя да скъса мрежата и да се измъкне. Всичко щеше да отшуми и да влезе в своето русло, когато перката отново се задвижи и започна да откъсва пипалата на октоподката едно по едно. Златните рибки се стрелнаха тревожно нагоре и Сати се върна, но закъсняха. Преди Топи да падне мъртва на дъното, рибарите я изтеглиха нагоре.
Сати застина и заплака от мъка. Златните рибки, спасени от октоподката се приближиха и погледнаха със съжаление към лодката, но тя се отдалечи и скоро изчезна с неприятния си и натрапчив шум.
- Какво ще правим?
- Тя чакаше с нетърпение малките си... – той едва сдържаше мъката си и се
чувстваше безкрайно виновен.
- Ние сме виновните, рибарите искаха нас, не нея, но тя спаси теб и нас... – и те плуваха безутешно нагоре надолу.
Сати се обърна към тях и преглътна сълзите си. Той беше стар и нямаше топлината на приятелката си. Но се спусна към гнездото й и нежно покри с крехкото си и малко тяло останалите живи яйца. В борба за спасението на приятеля си, повечето яйца бяха измръзнали и загинали.
Скатът трепереше дни на ред над останалите живи. Всички обитатели на кораловия риф, позабравили страха и враждата си идваха да го видят и утешат. Златните рибки от благодарност подкараха всички дребни твари към него, за да може да се храни. Но той отказа, в мъчителен спомен за своята приятелка.
Не след дълго октоподчетата се родиха и наобиколиха ската, мислейки го за своя майка. Дори другите ги наближиха и те не знаеха, че самите те са им смъртни врагове. В тази част на океана те имаха семейство и то започна да се грижи за тях. Колкото по-силни ставаха те, толкова повече напускаха силите стария скат.
Но в един спокоен и слънчев ден, Сати разбра, че е дошъл неговия край. Рибите танцуваха около него и той с отслабващото си зрение търсеше октоподчетата и се радваше, че не остават сами. Погледна за последно към рифа от корали, които пускаха първите си цветя, а океанската вода бе променила багрите си и приличаше на лятна градина. Обърна се с изнемощял глас към златните рибки и ги помоли да го отведат към Тъмната пещера.
Те заплакаха. Заплакаха и водораслите. Заплака дори и една розова акула с медальон на гърдите, която беше истинската господарка на този район. Но другите акули от страхопочитание към нея не закачаха никого и само направиха шпалир, през който да мине златното стадо, водещо стария скат към пещерата. За която всички знаеха, че който влезе в нея - не се завръща.
