Тази сутрин се събудих рязко. Бях съувала странен сън: безброй влакове как ме подминават, а аз седя на линиите и се усмихвам щастливо. Чувстото, което преливаше в мен, беше сякаш пред очите ми идваше едно ново начало. Нежна длан докосна гърба ми, обърнах се и видях него. Усмивката ми стана още по-лъчезарна, още по широка. Прегърнах го. Чувството на топлота ме събуди. Събудих се с усмивка. След това се обърнах. Той все още спеше. Леко похъркваше, което ме хакара вътрешно да се засмея. Помислих си:"Колко сладко спи, само!" , а след това протегнах ръце и се сгуших в него. Той измърка и направи същото. След това отвори сънено очи и ги разтърка.
- Колко е часът? - запита с преграхналият си глас.
- Някъде около седем...- отговорих аз несигурно, защото всъщност не знаех колко е часът. След това се обърнах и взех телефона, който дори още не беше иззвънял. Часът наистина беше седем. Мигом алармата за събуждане звънна.
С бавни движения той се протегна, а след това се насили да стане.
- Отивам да направя кафе, слънце. - измърка пак. А аз мързеливо се протегнах с думите:- Окей, чакам те! - а след това все още сънено продължих да седя в леглото. Минаха няколко минути, когато вече се бях унесла в дрямка, когато вратата се отвори. Мирисът на кафе се разнесе из стаята. А след това топлите му устни целунаха внимателно челото ми.
- Хайде, сънчо, стига си спяла. Време е за ставане.- измърмори нежно той.
- Вече?! - недоволно и все още сънено отвърнах аз. А след това той внимателно ми подаде кафето и с още по-настоятелен и твърд глас отвърна:
- Да, вече!
Прозях се. Изпълзях изпод завивките и поех чашата в ръцете си. Беше толкова топла, а мирисът така силен. Отпих първата си сутрешна глъдка, а той ми подаде цигарите. Запалих цигара. Димът се разнесе из стаята. Вдишах димът от тютюна и го издишах през устните.
- Казвал ли съм ти колко сладко изглеждаш сутрин?! - попита той.
- Да! - отвърнах аз.- Чувала съм го хиляди пъти.
- Но е истина.- поправи ме той.
- Да, да...- махнах отегчително с ръка аз.- Няма нужда да ме убеждаваш по хиляди пъти...
- Да, защото трябва да го приемеш, Стефи! - появи се лека усмивка на лицето му- Приеми го! Хубаво и нежно цвете си, всичко , което правиш е хубаво и нежно. - след което отново ме целуна по челото.
След изпитите чаши сутрешно кафе, започнахме трескаво да се оправяме за работа. Часът вече беше осем без десет, когато изтичахме и хванахме тролея. Всички навън дерзаеха на някъде. Докато пътувахме в тролея си мислех за това как точно днес, след това прекрасно събуждане до любимия човек, бих искала да ми се случи нещо наистина красиво. Ето, че моята спирка дойде. Целунах го, а той ми отвърна. След това слезнах и се запътих бавно към моя блок. Ходех и се усмихвах на хората, с които се разминавах. Някои ми отвръщаха със същото, а други извъртаха глава настрани и си казваха на ум:”Тази нормална ли е?”.
Пресякох улицата. Една кола се размина с мен. Вгледах се в нея и погледа ми се задържа върху задното стъкло. На седалката, в малка бебешка седалка, беше сложено бебе. Когато спря на светофара, майката, която седеше на предната, дясна седалка се обърна и го зави, а то блажено продължи да спи. Колата потегли. В този миг си казах:
- Ето какво ми липсва днес, в тази ранна утрин! Едно бебче... – а след това се качих на тротоара и влязох в магазина за хранителни стоки. Продавачката ми се зарадва. Беше свикнала често да ме вижда, седяща на опашката.
- Добро утро! – поздрави ме тя.
- Добро да бъде! – отговорих й аз. – Два хляба и кисело мляко с крава, желае нашата група.
След това тя отзивчиво ми връчи торбичката с покупките и прие вежливо сумата от четири лева и осемдесет и пет стотинки.
- Чао и лек ден! – усмихнато ме изпрати тя.
- Чао, чао! Подобно! – отвърнах от своя страна аз. А след това с усмивка продължих да крача по улицата.
Ето че стигнах до входа и завъртях ключа на металната врата. Качих се по стълбите, а след това отключих вратата на апартамента. Радостен кучешки лай ме посрещна. Влязох в кухнята, за да оставя покупките, когато от стаята , изкочи щастливо моята съквартирантка- Лекси.
- Слънце! Слънце!- трепереше гласът й.- Слънце! Не мога да повярвам!
Обезпокоена вдигнах поглед и я погледнах с широко отворени очи:
- Какво е станало?- запитах аз.- Случило ли се е нещо? Добре ли си?
Тя кимна с глава и с думи почти през сълзи отговори:
- Слънце, сбъдна се! Сънят, предсказанието ти! Всичко се сбъдна. Слънце, бременна съм!
Усетих как краката ми се разтрепераха от вълнение.
- Наистина ли? – не можех да повярвам още.
- Да! Наистина! Позна, слънце! Наистина съм бременна!
- Боже Господи, благодаря ти.- разплаках се аз и мигом се строполих на земята от вълнение. –Честито! – след което станах и я прегърнах.
Лекси потърка корема си с доволна усмивка, а след това добави:
- Добре ли ти е там, бебчо! Мама те обича!
